мартин на терасата

в момента ми се случва нещо много непознато, защото има двулитрова “каменица” и я пия сам, а весо и мишо – мои помощници в пиенето и вечеруването, когато не са заети с интимните си уравнения, спят дълбоко. у мишо. след един кратък престой в студ със съученици, малко по-дълъг у ана и фабиан, които имат красива къща с наргиле и са съседи на елин пелин, среден престой в студ след изпращането на ирта с бургери, преливащи от картофки.
всъщност днес ми се случиха няколко първи неща, което е куул, защото те са най-важни- после се повтарят  потретват, докато напълно изгубят смисъл. нарисувах цвете с пикня върху сняг от връх, който опасва половин софия. за пръв път изпратих курсова работа по експериментална, тежко беше. имаше и нещо друго, но не помня.
ще споделя още, че съм абсолютно сбъркан относно бъдещите си стремежи и се радвам, че ми пука дали уча нещо интересно и дали правя нещо с живота си. думи на почти деветнайсетгодишно дете. мир

колко групи виждаш?

слага две пакетчета, различни, защото едно само е недостатъчно за “джон пицарели изпълнява боса нова” – лимон на “туайнингс” и южни плодове на “биопрограма”. дай ми усмивката си, дай й празнична церемония. бучка кестенява захар и още половинка, разрязана неправилно с ножа за писма, който се използва и за масло(30 лв, а утре е четвъртък – трябва да си изкара студентска isic карта и да си купи билет, защото по коледа влаковете са пълни седмица преди да потеглят по този маршрут в този ден от толкова часа без пет минути, остават по-малко от 10 лв, а иска и речник по немски, защото как да напише домашната с хиляда непознати думи, има още 10 в дебитната – значи може да изтегли оттам 5, иска да си купи и закачалки от едното евро). водата гореща от общата тоалетна на тавана, побутва етикетчетата на пакетчетата чаени надолу, но се опират у ръба на чашата с пурпурни и жълти цветя – на дъното имаше чеп и класическа мелодия почваше всеки път като надигнеш да отпиеш, ама падна отдавна, от един приятел – виждат се в махалата, но вече не са и на “к`во става?”. кутията захар върху и четири-пет минути, може и повече ако се запилееш нещо, дойде ти вдъхновението да се втълпяваш и разхвърляш, дай му усмивката й, дай ни онова танцуване на песента за ледовете(”леден, е и този ден”, някои се сервират и изстудени с мед, ама си пише на опаковката). оголваш порцелана, пакетчетата оплетени за връвта, бълбукали заедно в пооцветената пареща вода и разговаряли за “не, какво, ли”, лимонът усладнял от южното хубавица, нея я объркали, сложили екстракт от киви вместо кора от лимон, та точно той й липсвал да е пълнокръвна дама на цитрусите, замачкали се едно друго и тряс в една-друга страна на чашата, лимонът напирал, южнячката се скъсала на едно място и изпаднало парченце грейпфрут, рожба на страст, кръстили го Най-милото парченце грейпфрут на целия свят и плували доволно от повърхността на язовира си чак до дъното, където Най-милото сънувало дръвчета без берачки. и ето го оголва порцелана и те увили опашки, хваща ги с два пръста и тъй ги мята в торбата черен найлон, че да не става от матрака. малкият мозък се намира в задната черепна ямка, учи листá на настолна лампа, а иска да учи света на улична лампа, отпива леко изсръбване, в гробището за опаковки от яйца и издухани кърпички майката цитрус проплаква, жълтият жених я прегръща с ъгловидни перки и промърморва, спокойствие, скъпа, дай си надежда, дай му молитва, и тъй до следващата спирка, в прегръдка ще чакаме новия употребен ден, прегърнати хартийки, как ли ги слепват, час след час и си мислят, трябва нявгаш да си изхвърли боклука все пак!

and nothing about the real stuff.

отдавна не бях се решавал и пак
вдъхновението стои зад всичко
казах си, да видим,
твърде голям ли си вече
да стоиш буден цяла нощ,
да ти се чудят колко рано си станал,
да пиеш кафе вместо вода
и от време на време
небето да ти се стоварва или
да струиш от енергия до истерия
помня една вечер, когато
това място беше почти празно и
навън беше достатъчно неминусово,
за да се тича
(а сигурно съм го правил
пет пъти),
изпитвах същия неподкупен ентусиазъм

гледах “жени на ръба на нервна криза”
и вече си бях сложил
отеснялата сива пижама,
обаче прочетох последния пост на деси
(срамувай се, че не могат всички
да го прочетат, всички култови)
и после си припомнях някакви
ужасно прекрасни неща от януари
по-миналата година и
други месеци и години,
толкова е странно-
извлеченият заряд
(тя казва същото за мен, но
няма как да го вярвам -
и може би това е част
от ритуала)
парушев винаги започва с
уточняване на времето
по някакъв предсказуем начин
но става – не знам защо в “егоист”
се стараеше да звучи кретенски
(не, не е куул)
седем без половин портокал
гледам тетрадката и се чудя,
толкова ли е важно как се започва,
с lamb и шоколада, и духалката,
спокойствието на старата ми стая

м, който знаеше
the best kept secret in the world,
обаче
никой не ме попита

нямам никакви думи.

за сега ми трябват, и за каквото и да било. може би е прекалено рано. след многото скитане и разговори, и позиции идвам оттам, където трябваше да отида, за да се върна, несетивен, с изтрита памет и все пак с увереност, че всичките ми решения са били грешни(а даже не съм се замислял, когато са идвали толкова съдбовни сутрини, следобеди, полунощи, изборите ми са били направени предварително и са чакали само подходящите мигове да ме заварят на точните места, звуча покорно, проторенесансово, не е модерно.. разбирам, но нямам нужда от друго разяснение). не вярвам в обновлението, което настъпва вътре и вън, само защото нечий календар се е върнал в начална позиция. просто се случи така, не вярвам да се събудя, когато бутилките са вече празни, курсовите работи и касовите бележки са на първо място, и да видя каквото и да било по познат начин.

аз съм това, което пиша.. никой.няма да опознае никого.