мартин на терасата

всички вече го знаете, но
новият на радиоглавите е невероятен.
спасява животи, както се казва,
или поне пътувания в градския.

връщам се хронично хронотопно
с прането на ръка и изтискване докато има пръсти,
за да не капе в таванската стая, а.к.а. бърлогата,
с метенето с метла, в което нивгаш не ме е бивало,
с ходенето по библиотеки, което е приятно запълване
на свободно-откъм-пари време и психеята твърде много си го изисква от “обреклите се”,
но кварталният клуб/в това кварталче, забравено от строителите и то за добро, всичко е още квартално – квартални магазини, аптека, кварталният “свят на бирата”,
квартална фурна,еtc./избива фиша с този ie, който отваря прозорец след прозорец, със зверски почитатели на “диабло”/май/в мрежа наоколо, няма валидни настройки за звук, което ме обрича на дуалистично слухово разграждане между радио “фреш”/настръхвам като го чуя/ и siouxsie and the banshees` similar artists – пост пънк особи, които сякаш за мен повдигат кожата на света и редят вътре динамит и мравки. хубава работа.
“педро парамо” свърши, когато трябваше да започне, а също и когато исках най-много да продължи. зачатъкът на непогрешимия език на “сто години самота”, впечатляващата идея за ненамерилите опрощение мъртви, които се разхождат измъчвани по омършавелите улици на комала, и още много други неща ме накараха да я почна наново. иначе до леглото има и жорж санд/”мопра  орас” са “мопра” и “орас”/, и ана фройд, и едни такива неща, дето не знам чета ли ги или ги пиша. обезателно не бивам приет в театрално съсловие, нито пък искам да си дам двуседмичната издръжка за такова, което ме оставя на свободна практика. или – както отбелязва ирта между ром, кекс и маслени бои - ”можеш да разлепиш обяви из ректората, да водиш по двама-трима на тавана и да им изнасяш представления”, което е правлиният отговор на нерегистрирания въпрос за мига на пресичане на изкуството и груповия секс. или прости за дългите изречения, но времето тече отчетливо в десния ъгъл на екрана, а парите са ми до другата седмица.
what’s next? битови задължения, небрежно прелистване на що-е-то-интроспективна-психология, новият “арабеск” с вариации на “дон жуан” и пиацола във втората част. бяло петно от графика и освещаване апартамента на дете+тюдор.
а кой съм аз? това е една тайна, която никога няма да кажа.
единствената.. знаете, че ме обичате.
x.o.x.o.
gossip мърл

една карта падна зад леглото. чий е този фотоапарат, весо, твоят ли е? аа, загаснал е токът. музиката няма нищо общо с мен, защото джанис пее за лято, токът пристига отново, какво беше онова изречение, търся/намерих, намерих около 40 снимки на лаптопа ти, рисувахме се на бялата дъска, основното средство за конуминакция със себе си тази вечер. някак си се чувствам да съм казал някакви работи от тези неща, мАртин блогва ли? а аз бях хипнотизирана, шейм е сянката на любовта. всъщност вече живея на тавана и гълъбите ме губят в седем, тоест ме будят, но това е от онези постове, които идват на един дъх и без идея, най-малкото заради свършващата песен, снимки на себе си и на график на трамвайни номера, защото си има препарат за всичко. какво значение има всъщност дали този текст ще бъде добър или не?

всичко завършва с меникс и песен с дълго важно заглавие, защото това е
краят, който избира авторът.