мартин на терасата

днес к[у/ъ]рт е недосегаем, едната слушалка залита към перфектния саундтрак на hedwig and the angry inch, от другата се повтарят selmasongs, а кратките промеждутъци посвещавам на опити да захаресам последните “стереофоникс”(жалко за предния с големите надежди).
утре заминавам с влака от десет и двайсет, взех си повече книги от дрехи(че кой не си) и всъщност пълня чанта след кутия, а стаята не благоволява да придобие по-спретнат вид, историята с първия малък багаж и втория пет пъти по-обемен ме обърква.
жалко, че сестра ми остава тук с всичките си готварски книги, от които накрая спретва колаж с индийско, китайско и нашеско, готви вечерята на обяд и докато майка се прибере нищо не е останало. днес вечерях в четири с макарони на фурна с пикантно пилешко и кайма с лук, горд, че пръв го опитвам напук на всичките хилядолетия човечество.

“това е веселата къща
тук сме щастливи
дойдохме да крещим в щастливата къща
ние сме в сън в щастливата къща
всички сме малко зле”

м, като малко нетърпелив да влезе
в следващата щастлива къща

песента на тази вечер безусловно стана face to face, а “сюзи енд дъ беншийс” стават все по-лични и вълнуващи с всяка такава. да, те са новите “смешинг пъмпкинс” с уголемяващ се парцел в музикалната стая на сърцето ми и си представям тавана с техен плакат на вратата
- котешките очи на сюзи от обложката на бест-а ,както вратата в “срещу стената”, а т. няма нищо против да запише няколко аудио диска за първо време, освен това сюзи има пресен солов албум, който е колкото бенший, толкова и адекватен, и въобще радостта да се влюбваш в нечия музика си е едно прилично губене на време.

“приятелите ми казват, че не си истински
ще изпека костите им, задето тъй лъжат
сетне ще махна тестото от пая
и ще изсипя соса в окото им”

робърт джордан каза, че ще пише, докато заковат последния пирон на ковчега му, и се оказа прав. въпреки неприятно бавно движещото се колело на времето в последните няколко тома, неговият магнум опус си остава едно от най-високите постижения на фентъзи литературата – жанр често приеман несериозно, но продъжител на фолклорните и митологични традиции и безсмъртната опозиция светлина-мрак.
“a memory of light” ще бъде завършена по бележки на джордан, които той е оставил в случай на сполетялото го.

“Колелото на времето се върти и вековете идват и си отиват,   оставяйки спомени, които се превръщат в легенди.
Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен,
когато породилият го век се върне отново.” 

щастливите песни си имат своя малък недобронамерен вкоренен тумор и той е в постоянната опростена природа на човешкото щастие. за да не изпадат в клишета(или защото не виждат смисъл да пишат, когато са влюбени радостни примиращи за парти), някои музиканти пеят само за мрачните състояния на сърцето без дом или с неправилно място на обитаване. the head on the door – поне в един частен случай с човек, харесвал го преди време и преоткрил го наскоро в цялото му пълномастилно величие – звучи като разказа на осъзналото се мъничко човече, което приема безсмислието на живеенето и все пак се съпротивлява. като караницата на влюбени, които искат да разрешат проблемите си. и все в този ужасно тъп ред на асоциации, но много човешки.
не мога да кажа, че е най-добрият албум на “дъ кюър”. никой няма любим албум на “кюър”, защото са достатъчно добри да не го позволят. но the head on the door е наравно с disintegration в личната ми класация. и двата диска[плочи, касетки?] звучат като бестове, само че са по-добри от galore. това, което по мое мнение прави the head on the door по-добрия от двата, е липсата на основна емоция. робърт с. е казвал, че е искал записът да прилича на kaleidoscope на “сюзи енд дъ беншийс” – друга велика тава, доказваща още със заглавието си разнообразните песни вътре.
the head on the door е калейдоскопът на втората част на осемдесетте.
всяка от десетте оригинални песни е достатъчно изпипана за първи сингъл, а съвкупността от десетте една след друга докарва слушането на шестия диск на “дъ кюър” до малка разноцветна пластелинена или пастелна нирвана. 37:46 мин., които звучат като един нормален ден с усмивки и загуба на естествени източници на светлина – с тази разлика, че можеш да превъртиш плейлистата до желаното състояние.

често казвам за хаяо миязаки, че е  японският дисни – въпреки не твърде големия за съжаление брой на филмите му и факта, че по-скорошните продукции на “уолт д.” се въртят около безобразно семпли сюжети. миязаки не ти предава и минута от повествованието наготово. не че всяко дете не може да проследи приключението, но трябва хем да си задава въпроси, хем да гледа филма поне още веднъж(принципно добър режисьорски трик). корените на “подвижният замък на хаул” в литературна форма – едноименният фентъзи роман на даяна уин джоунс – допринася допълнително за усложняването на историята в продукцията. в едно от четирите ревюта на български, които намерих, авторката оправдава негативната си оценка именно с многопластовия разказ, който би бил по-добре пресъздаден в аниме серии. според мен умението на “студио гибли” да разрязва една идея през гледна точка, ласкаеща и деца, и пораснали, е един съществен плюс.
“подвижният замък на хаул” лесно може да се преразкаже, но така магията, която във филма е използвана пищно, ще изгуби доста от красотата си. ако познавате някой друг от филмите на миязаки обаче, ще останете и изненадани, и доволни от последната му творба. прекрасно е да бъдеш зрител на такива грандиозни(не като погрешен апетит за епичност, а като въображение) представления,
непознати от други четка и молив. и все пак, за почитателите доста неща са познати – черни пластелинени същества, магьосник с женствени черти и мистериозна усмивка, момиче, което преборва купища космически ужас единствено с чистото си сърце, животни и омагьосани създания, променящи масата си непропорционални вещици.. не знам дали съм достатъчно млад, за да не достигна до правилното заключение, но след всяка от тези анимации оставам с впечатлението, че поуката вътре е по-скоро за родители. а всички герои – понякога мъдри, в следващия миг алчни, разкайващи се, самовлюбени, но и готови да помогнат – са толкова далеч от опозицията добро-зло, че няма как да не те впечатлят. всъщност в този филм истинското зло докрая си остава войната, която се води между кралството и някаква друга страна, управлявана от превърнат в плашило принц. макар че с филма безсмислените военни действия приключват, тяхното присъствие не може да се пренебрегне като съвпадение със случващото се недалеч от нас. още един плюс за анимация.
всъщност, думите наистина няма да кажат повече от самия филм – най-малкото заради разминаванията в субтитрите и японската реч.

картофите пържени пиперливо и по
индийски червено са чудесни, но това е дори още по-добро.
особено ако имаш специално отношение към пънк рока, пост пънка
и като цяло експлозията в края на 70-те, предпочитаща значки върху скъсани дънки пред водородна бомба върху град. защото това ще е основната насока на звучене на radio esperanza
във вторник от 21:06. да се надяваме че този път няма да има заспали водещи и проблеми с разпространяването.

бъдете непознат в собствения си град
и се прикачете(по все още неизяснен начин и в посочения несигурен ден и час) към битката на полове и поколения. желания се приемат под формата на коментари.

тагове: пънк рок, пост пънк, алтърнатив, джаз, женски вокали,
последни сингли, тежък грим, бира

промяната става неусетно като преместване от дом в квартира или превръщане на дървено момче в истинско – вечерта ми е горещо и отварям двата достъпни(непритиснати от скрин) прозореца и вратата на терасата, след три часа ставам в просъница да ги затворя и се завивам с мекото зелено одеяло и синиь юрган на охлюви, а със ставането вече ми е ясно, че това му беше на лятото и не става въпрос просто за дъжд и за половин кален безколеловчен ден, а циганското лято(indian summer звучи далеч по-добре) всъщност е било онази част от лятото, когато можеше да се излиза през деня без вентилатор на шапката. радвам се, че е есен – сигурно любимият ми сезон, умиращата природа сама издиша истории и една разходка в морската стига да ги събереш. и все пак този път беше неочаквано.
още не съм събрал достатъчно чайове. преди два дена иконочимни британци гордо се обръщаха на пясъчното барбекю, а изведнъж повечето чадъри са обезкостени, оставени само съставните им части,
което е възможно най-есенната картина(и без фотографии става).
почувствах се като дете, измамено дете, което е очаквало някаква златиста безгрижна седмица с много щурци и малко облаци. и гледах последния филм на “дисни”(това беше преди броени часове – вече може да са си изпрограмирали друг). “запознай се с робинсън”. нескопосан сюжет. робинсън така и не ги показаха достойно за сметка на други герои, които не бяха толкова атрактивни. компютърната анимация беше хубава, но хората нямаха нокти. задължителното послание беше инспирирано от самия г-н уолт д. -
“keep moving forward”, като с това изказване се опитваха и да оправдаят напъните си за усъвременяване на детските филмчета.
после в наталия гледахме “пинокио” – нямаше как да не низвергна предните час и половина в картинки, няма място за сравнение.
жалко, че съм гледал всички класики на “дисни” по десетки пъти.
през 2009 компанията ще пусне новата си “класическа” приказка,
където за сефте принцесата ще бъде чернокожа. филмът щял да се казва “жабешката принцеса”, но заглавието е променено на “принцесата и жабата” (демократично настроената критика още отсега гледа да улови всеки крехък вопъл на дискриминация). иначе големият лош е вуду магьосник.

дъждът е единственото явление с такова влияние сила непорочна чистота състояние пререкаващо из основи света за да го подчини на стихията си или нежността си защото присъствието му значи всичко което внимавах да не си пожелая а най-силното желание в такова време е да продължава да вали докато изпълня ритуалите с варенето на чай изпиването му и зислушването на албума за да заспя със същия този звънтящ загарящ заледяващ звук и да остана сам на всяка цена макар че наистина единствената компания която бих приел сега е на пиджей и все още неизлезлия албум есенен мрачен трагичен философски но преди всичко красив защото музиката е силна точно заради това появява се изневиделица и при все това се наглася към завивките на насторението ти или те я обвиват с удоволствие което е още по-чудното та значи дъждът е петъчно-съботният дъжд, който дано да продължи в обесната неделя и албумът е white chalk на pj harvey в тъмна фотосесия с бяла рокля

не знам защо пиша(след 6-7 неуспешни опита за безплатно прокси вече без надежда установих контакт с власатх благодарение на полша и трябваше някак да го съхраня), знам защо не, всеки миг може да стане обект на описание, в един определен от тях стават толкова много, губят стойността си, не могат да се поберат в обикновен текст, такива моменти маркес побеждава като съсредоточава всичките си асоциации за човек или земя в единичен елемент(оттам и името на интервюто, “мирис на гуаява”), опитвам и доста хора и предмети от днес, шести септември две хиляди и седма – ден, който няма да преживея отново и за който разбира се съм благодарен, но не достатъчно, мисля – остават в мътилката от нужни или излишно съществуващи автори на ситуации, отпадат, докато не се озова на един таван – тавана на весо, на който повечето от вас сигурно не са били, за което трябва да съжаляват, но не прекалено все пак, тази вечер там имаше грозде, храна в нагрят станиол, постоянно кипящо наргиле и самотно вино, странно е, че хората идват след това в представата ми, но пък виното не беше лошо, музиката се отразяваше в гредите, чаят, за който ми каза дес и който можех и да не пия сега, за да не превърна деня в широкоекранен шарен цирк, но е червен като каркаде и ягодите надделяват над мангото, а миризмата и пакетчетата са деликатни до чупливост, съвсем като предпоследния елемент – концерта на кенеди и колман с песни на “дъ дорс”, който е феноменален с обръщането на ролите на класическото и наследилия го рок, танците на грузинците бяха като пир и битка и освен че направиха останалите да изглеждат глупаво(звучейки по едно време като би-сайд на “флойд”, но описвайки същите откачени гъвкави красиви дъги), са предшественици на едни други танци, които все още не са създадени. всичко се свързва в един сън и затова е сложно.
благодаря ти, ден.