мартин на терасата

ситуацията : обявеният ден за излизане резултатите от изпита на су по литература. часът е един следобяд – “миражите са близо, пътя е далек”.
причина за изграждането на шаблонна кризисна ситуация :
оценката от този изпит едва ли не следва да реши бъдещето/живота ми.
литературата е ключът за разрешаването на кандидатстудентската ми мечта, а именно да следвам психология. същинският подбудител на безпокойство и агресивно поведение спрямо любопитни роднини се състои в несигурността ми дали ще имам двойка, петица или каквато и да била друга оценка, понеже така е с литературата. четвърти фактор е интересът на провидението към повторенията – в седми клас вече веднъж бях “прецакан” от същата тази литература, която в други обстоятелства обичам твърде много, за да не приема един “слаб” като обида от страна на съдбата и съпътстващите я квестори.
шест минути след тринайсет часа на двайсет и четвърти юли резултатите все още липсват. не мога да измисля по-адекватно занимание в момента(освен бира, но трябва да си пазя джобните за довечера, макар че, видиш ли, ако се случи тази част със слабата оценка, няма да ми се излиза съвсем).
темата, която избрах, беше сравняването на ботьов и далчевий цитат,
надявам се, че ниският имидж на този втори вариант е спомогнал при представянето ми пред незримите проверяващи очи. личното отношение, което изтъкнах в текста си, ми се струва най-удобният ред, от който тези същите незрими очи биха ми стъкмили примката за бесене. същевременно, този твори вариант се приема общонародно като “есе”, където изявяването на авторова позиция се счита за плюс.
въпросителни, въпросителни около мен. и друго нищо в тоз’ момент.
до скоро включване!

мартин, кандидат-студент

[13:20-и-нещо]

във форума на су едно лице посочва “привечер” като обичайният период за обявяване на резултати. страхът се примесва със скучност и “аз, клавдий”, за да мине по-бързо най-гаадният следобед в хисторито на планетата земя.

[два пи.ем (малки) плюс-минус една-две]
осъзнавам бавно нарастващото нежелание да ми пука, повлияно, мисля, от все пак закупената бира и меникс, които са твърде позитивни като цяло, за да не запееш “remember, the best times are yet to come”. ливия от клавдиите е била перфектна машинаторка.

[15:31]
изненаадаа! оценките щели да излязат утре.
краят на частичното световно господство на злите хора с нашите оценки в ръце отново биде отложен.. а аз си изхарчих парите. пфуу.

[18:40]
браво на вас, господа  в безупречно изгладени костюми с черни очила и червени химикали! доволни ли сте? пропих се заради вас, фалирах заради вас, с ваша помощ – на двама от вас, а може би и арбитър – достигнах до самото морално дъно. за мене вече няма път нагоре, аз съм птичка в ламарина за краве сирене с няколко дупки за дихателна та дейност. сега ще се наложи, заради вас, да излизам с някакви хора и да ходя по разни места, където пускат дяволска музика и всички пият без чаши! дано сте доволниийххкх….

съвсем случайно се добрах до blue bob, най-накрая.
става въпрос за съвместен проект на линч и джон неф от две и трета,
събрал на едно място машинност, рок’енд’рол от зората на новата музика(шейсетте) и типично линчовското усещане за звук, който
най-правилно мога да определя като “разтичащ се”.
някой беше определил албума като първия пример за индустриален рок. след няколко дена слушане го определям като музика, която
може да се чуе само от джубокса на магистрален бар в някой нелош филм. електричеството вътре успешно прозвучава като уреди за производство на тютюн и обрязване на дърва(и не е от нещата, които могат да се случат в unplugged). музиката бавно отмива съставните си части и ги смесва като елементите на красива тържествена вечер,
в чийто край не знаеш дали танцуваш или спиш на тавана.

другата изненада беше финалното изтичане на zeitgeist на “смешинг пъмпкинс”, който дори фанатичността на фен не може да закърпи от полудобри песни, политическа ангажираност и тъжни маркетингови трикове(осем различни издания на албума). получило се е като диск на “дъ дорс”(или “н.г.”), но вместо да липсва лидерът, липсват останалите.

zeitgeist беше поводът да се запозная с the doomsday clock, който от 47-ма отмерва минутите на света до полунощ(полунощ бивайки не превръщането на каляската в тиква, а края на човечеството с атомна война). през януари т.г. часовникът на страшния съд се е приближил с две минути до дванайсет, което поставя света в най-голяма заплаха от 84-та насам.