мартин на терасата

тълкуването на майските записки(които от своя страна споменават процеса пътьом и явно смятайки го за ненужно) доказва възможността за преминаване, където машината е само инструмент за препращане на душата, подобно на лещата,насочваща лъч светлина. преминаването е изключително несигурен процес и при все това опасността за успешна трансмисия се свежда приблизително до 25% с няколко основни правила. прадядото на а. е записал по различни начини две правила, а синът му,
посвещавайки се на продължението на разработката – още три, с бележка под линия “но със сигурност трябват още”.
нито един от двамата не бе успял да осъществи успешно преминаване, защото едва ли щяха да го пропуснат в архивите.
ние можехме да бъдем първите!

изчистени и завършени,наличните правила бяха:
1.преминаването влияе на времето в нашето пространство.
2.преминаването е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО опасен за организма процес, който го оставя без душевност(душа).

от 1 и 2 =>
3.при успешна подготовка преминаването трябва да продължи не повече от пет минути,за да не застраши живота на преминаващия и на хората около него
(4.при успешна подготовка в преминаването трябва да участва поне още един човек,който да задейства обратния процес
не по-късно от петата минута).
5.преминаващият трябва да следва точно обратния път.

не можах да заспя. тъпо ми стана. мой си е проблемът, мантрата му!
будя се рано и усещам студ, което е прекрасно.
чувам гларусите(или чайките – всеки си има различна теория как се различават,аз просто не умея),слушам небрежно избрани песни,
чувствам “shake the disease” близка както преди три години примерно,
с колело на последния курс по история, тестове с небрежно неадекватни въпроси, но пък е забавно, връщане до вкъщи,
кафе с госпожата и другите явили се, говорим си за бъдещия
истински живот (няма такова нещо),
след това работи по изпитните заверки,
прибирам се капнал – колелото свисти и завива рязко из целия град,
прекрасно усещане -
няма никаква подетa организация за довечера,
все едно си играем на мълчанка,
ядосвам се и въпреки това звъня и пиша,
джулай, отново, като за първи път
(може би защото никога не е било преход
от лежерност към гъзостягане, а обратното),
вечната надежда,че ще се получи близко
и прероденият слънчев обелиск ще ни завари по-добри ..

текстът умее много леко(и досадно)да оставя емоционални петна от недобре облизаните пръсти на притежателя си(едно време правилната дума може и да е била “създател”,сега текстове се раждат толкова непритеснено и нецеленасочено,че може би и притежанието е въпрос на ексцентризъм).непремерено емоционалният характер обикновено вреди на текста,загатнатата несподелена роматичност или липсващата,но предполагаема сърдечна дейност ми се струват далеч по-притегателни.
не е желателно да се пише за текста,освен ако не си отявлен текст-бог(разбирай “създател на шест книги в почивка на седмия ден”). въпреки това текстовете в/у текстове са далеч по-лесни и приятни за създаване,с изключение на тези,които и минута преди университета продължават да съществуват противно на естетическите норми за красота и целенасоченост.за съжаление в случая ще ме познаят чрез един точно такъв,в желателен формат 11 +2 страници,за проверка на “комуникативната компетентност”,”владеене на книжовноезиковата норма” и,аплаус!,”способността(..)за ценностна ориентация,за осъзнаване и решаване на проблеми”.
как да не сънуваш после една потна постапокалиптична драма с текст върху текст по текст,представящ текст за текст,който дори не е добър,а посредствено драматичен и с дублиращи се прилагателни в едно изречение?

p,s: -  header-изображението, навместо досегашния колаж по mellon collie and the infinite sadness, представя в целия й блясък козата от adore като своеобразна тъжно усмихваща се емотиконка към “ерата на невинността” на въпросната група и поздрав към mfdottsal, определил козия албум за любим .

всичко е вече изобретено,създадено,преживяно и т.н.(зная,че самата констатация е вън от употреба заради старостта си)
чудя се,как можем да бъдем погълнати от случването си в сега-тук и от неговото слуване на нас,когато само мисълта,че толкова пъти сега-тук е било почувствано от хиляди хора тогава-някъде е достатъчно разочароваща,направо ти казва да не се занимаваш с нищо,защото нищото винаги е уютно.обаче поглеждам чашата,чинията с две яйца на очи,приключващата цигара от последните три на майка ми,”те казват,че е прекрасно” на сони стит(с обичайната слабост на джазмените към романтични заглавия),и се чувствам по-спокоен.каква е вероятността тези елементи-и всичко друго наоколо-да са се обединявали в един миг на наслада за някой непознат.голяма,наистина.все пак описването,писането ме кара да се чувствам далеч по-добре.
лампата вън,с ореол от комари,издъхващи от жега(ако не им понася).влизат и се хранят с мен,докато се храня не с кръвта,
но с зародишите на деца на друга брънка от хранителната верига.
..а понякога – “прилепите ядат ли котки?”

jack nitzsche – “the last race” ["death proof" ost]

денонощието спира да подражава само на себе си и
заспивам в дванайсет,после в два,после в четири,
в пет и половина,няколко дни в такъв ужасен (без)ритъм
по-късно не издържам да карам колело сутрин преди сън,
купувам закуски на семейството,да не се сърди,
най обичам изтерзаните объркани сутрини след проливна нощ,
когато продължава да ръми,по улиците се разминавам само
с таксита,в морската има само възрастни(усмихнати,бодри,
съвсем противоположно на типичния градски образ за
“баба в автобус”,примерно-поздравяват се и се оплакват
как няма вятър,а всъщност има),на моста-само стари рибари,
с въдици с по няколко куки,хващат по четири-пет сафрида
наведнъж,небето е мастилено на цвят,водата е зелена,
ама една такова зелено..като водорасли,все едно няма нищо
друго в нея,освен мъртви медузи и водорасли,
проспивам другата част от деня,будят ме за излизане или
вечеря,и нямам никакви спечелени битки напоследък,
защото битки въобще няма.

м:астор пиацола
л:лъвкрафт
тв:вероника марс