мартин на терасата

в духа на празниците, направи ми подарък.

научи ме на сън.

мога да си пожелая толкова много книги и дори
няма да прочета докрай всичките. отдавна искам дебело
кожено яке, от изкуствена кожа. чаят никога
не е прекалено много..

този път обаче няма да поискам друго. освен да
ме научиш как се заспиваше.
как се преминаваше
от работното, будно състояние към това абсолютно
примирение на сетивата и подмяна на вертикала с
хоризонтал, абдикацията на мисълта, застиването.

как се потъваше, как се потъваше.
как се оставаше там продължително време, след извъртането на
минималния набор часове. как се оставяха
тези и следващите да отминат, да прекратят набързо
бъденето си без никакъв спомен – освен едно лице
насън. как се ставаше накрая, с бавно отваряне на
очите и нахлуване на ятото на шепота или може би
с рязко изправяне, или пък с дълго въргаляне в
завивките по време на нещо красиво.

научи ме на сън.
призив. молба. молитва.

научи ме да заспивам, когато мога да не заспивам,
и да спя, когато мога да будувам.

винаги съм завиждал на ирина флорин.

не може да е толкова трудно,
наблюдавам останалите, бързо заспиващите, докато
още пресявам деня си наум в застинала поза.
не може
да е толкова трудно да не спиш прегърнал – а пък как
лесно се свиква.
не може да е толкова трудно. никога
не ме беше страх от тъмното, страх ме е само да
загася лампата.
и затова, затова просто ме научи.
но няма да го направиш, нали?

защото си зает със своя собствен сън.

не ми трябва памет. излишни почести. багаж, който няма да взема при пожар.
снимките ограбват слепотата на зрението. адресите и събитията пречат да е забавно.
разбира се, думите нараняват най-венозно, с тях се казват лъжи, в някои случаи – истини
(истината не може да остане непокътната, освен под два метра пръст).
не ми трябва памет. студено ми е.