мартин на терасата

всичко е пълно. имам предвид, пълно.
и огромно.

(или ноември 2005 – 2006 – 2007 – 2008
колко много време и все още тук)
—-

run to your grave ао тук отново понякога за малко

El hombre viene,el hombre se va/
Wednesday, November 5th, 2008 Thursday, November 8th, 2007
Tuesday, November 21st, 2006 Thursday, November 24th, 2005

честно. ще повярвам на всичко.
сами ми кажи едно. или две.
днес е вече топка в корема ми от
ден пълен с колела крачки разговори смях прозявки страх килими котка и свършва ако не почне друг след това още един навъртян километраж олекнал пакет цигари отброяване до понеделник за отежняла кредитна карта но така не може да се каже или една минута диалог определен образ който си намира непреситена ниша в наблъсканата

все едно съм в миналото,в нечие дежа-ву или на снимка.
нов аз в стар блог.

красиво гадно
време, локви като от книгата на Кейв, куци премръзнали котки, ръмéне, което пренавива функциите
на организма ти и настройва параграфи за следващия вой на сърдечната ти система. Пиша само за
тъжни пушещи жени.

And I’m lighter than I’ve ever been

чух преди няколко вечери един щурец на моста
между двете обели. странно наистина

в самоков има люлки за 1001 нощ и листопад, а децата учат изобразително в малки къщички в дворче. мобилни звънят в девическия манастир. всеки ден продължава по два-три, което е ужасно прекрасно. преоткривам трамвайно la oreja de van gogh.
las nubes lloran piedras

Дали по пътя слушам най-великата жена или се мъча да докарам някакво специфично настроение. Системата просто ми убива желанието. Колкото и прекрасни хора да има в даскало, каквито и пичове да са двама-трима от преподавателите, не мога да се примиря с недемократичното отношение към себе си и останалите, и да си зубря тихичко и свя/ито. Г� Е-то вони. Нямам впредвид тревата в тоалетните, а всичко останало. Трябва или да приемам на шега боклука(не красив като третия албум на групата:/) зад гордо развятото знаме на Европейския съюз, или да скапя изцяло. Добре,че има приятели,които да ме изкарват от омагьосания кръг по някое време,

току-що ми хрумна,че мога да пиша тук понякога.

аз: you`re the greatest.
той: thanks, man.

Гласът й остава до късно.
Нейното мнение е за по час.
Нашите сърца искат да бъдат презвети.
Неговият подарък остана въпреки хаоса.
Вашите писма още са наполовина.

пътуването започва толкова неочаквано и червеникаво като пресечен предизгрев, че раницата, която ти побира всичко необходимо и винаги носиш със себе си, сега се оказва безполезно празна. спомените, джанъм,
се събират и без багаж.

Posted in реставрация x Uncategorized forever young | Edit | 4 0 2 1 Comments »

1. веселин к Says:
   November 27th, 2007 at 3:47 am editд.х.?
   1. mimi Says:
      May 6th, 2006 at 10:21 pm editza kakvo stava vapros tuk?plissssssss obqsni mi.pi6i

      This entry was posted on Tuesday, November 21st, 2006 at 1:33 am and is filed under Uncategorized. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. Responses are currently closed, but you can trackback from your own site. Edit this entry.

      1. miu Says:
         November 26th, 2005 at 8:16 pm edithttp://grosni-pelikani.cult.bg/vnemchev/bukovski/duzsd.htm виж това непременно
         1. нели Says:
            October 20th, 2007 at 10:03 pm editмалоумници

            (от октомври, но просто е един вид класика)

жените не разбират линч.

.к. “рататуи” е грандиозен.
“лабиринтът на пан” е приятен,но испанците трябва да престанат да обясняват колко мразят франко и да
се насочът към запълване на сюжетните цепнатини(ясно беше, че мерцедес е от съпротивата, а генералът й имаше пълно доверие – носеше му храна, докато се разясняваха промените в стратегията + други такива, които приказната тематика не оправдава).
филмът за “симпсънс” е прекрасен дълъг епизод, може да мине за
1/3 от 19-тия сезон, за да приключат навреме с юбилея.

.л. през вчерашното дванайсетчасово пътешествие до софия и обратно дочетох “чай в пустинята” и “игра на дама” по другия
начин. “последното чекмедже отгоре надолу” е наполовина.
а облаците на връщане бяха ужасяващо неестествени. толкова
красиви, че да не могат да бъдат описани без досег с посредствеността.
.м. продължава да е ерик трюфаз, който не се свени  да използва и китари, и арабска музика. другите са “buzzcocks”.

“това празно пространство за всеки е гроб,
за розата няма живот,
само сянка в сърцето ми.
живея в свят на изолация.“

съвсем случайно се добрах до blue bob, най-накрая.
става въпрос за съвместен проект на линч и джон неф от две и трета,
събрал на едно място машинност, рок’енд’рол от зората на новата музика(шейсетте) и типично линчовското усещане за звук, който
най-правилно мога да определя като “разтичащ се”.
някой беше определил албума като първия пример за индустриален рок. след няколко дена слушане го определям като музика, която
може да се чуе само от джубокса на магистрален бар в някой нелош филм. електричеството вътре успешно прозвучава като уреди за производство на тютюн и обрязване на дърва(и не е от нещата, които могат да се случат в unplugged). музиката бавно отмива съставните си части и ги смесва като елементите на красива тържествена вечер,
в чийто край не знаеш дали танцуваш или спиш на тавана.

другата изненада беше финалното изтичане на zeitgeist на “смешинг пъмпкинс”, който дори фанатичността на фен не може да закърпи от полудобри песни, политическа ангажираност и тъжни маркетингови трикове(осем различни издания на албума). получило се е като диск на “дъ дорс”(или “н.г.”), но вместо да липсва лидерът, липсват останалите.

zeitgeist беше поводът да се запозная с the doomsday clock, който от 47-ма отмерва минутите на света до полунощ(полунощ бивайки не превръщането на каляската в тиква, а края на човечеството с атомна война). през януари т.г. часовникът на страшния съд се е приближил с две минути до дванайсет, което поставя света в най-голяма заплаха от 84-та насам.