мартин на терасата

всичко е пълно. имам предвид, пълно.
и огромно.

честно. ще повярвам на всичко.
сами ми кажи едно. или две.
днес е вече топка в корема ми от
дългото мятане из своеобразни
субективни истини, стигна се до
един момент, в който не бях сигурен
къде и кога съм заради многото
препратки и това го могат само
хората и тяхното изкуство, и
в повечето случаи това е адски
добра причина да забравиш къде си.
а после да си спомниш отново.

обичам си новото вкъщи след
дълъг ден.
обичам дългите дни след
застояването в новото вкъщи.
а няколко крайно прилични песни
ми помагат в последните.

мартин, като ‘мога’

искам да ти кажа, че има една част, която винаги се чувства
ужасно.
споко – преживява се. обаче в мен една част винаги се чувства
ужасно и това е нещо, което няма да се промени. сега вероятно
ти дължа обяснение, защото те натоварих със знанието за моята
част – тази, която се чувства ужасно (може да ти писва от
повторението, но с него целя да ти докажа, че една част в мен
винаги се чувства ужасно, в този и в следващия момент).
не смятам, че тази част ме прави по-добър човек, защото аз се
опитвам да запуша сирената й вече доста дълго време. иначе
не бих успял да продължа напред по пътя на живота, а той като
цяло е чудесен път. една част в мен обаче винаги се чувства
ужасно, защото съм човек. а хората сме ужасни същества.
може би най-ужасните. ние се въртим около себе си като
някакви развалени пумпали. ти представяш ли си земята
да се завърти само за себе си и всички да изпопадаме?
еми точно това щеше да се случи ако земята беше човек.
защото сме зли. обикновено не сме явно, стереотипно,
ужасяващо зли – и точно това предизвиква онази част
от мен, която най-вероятно е в стомаха ми, да се превива
ида се чувства зле. защото ние, добрите хора, всъщност
сме зли. не говоря за войните, геноцидите, борбата за
власт или предаването на идеалите – това е друго
(макар че една друга, по-малка част в мен също
се чувства зле всеки път, когато си спомня какво
място е земята, на която живеем, и нея също не
мога да заглуша ).
опитвам се да намеря правилните думи, защото
сам едва разбирам правилно желанието си да
споделя това. разбираш ли, тази част от мен скимти
като малко лисиче, ранено в крачето, скимти
всеки път когато някой забрави, някой заебе,
някой остане неразбран или не разбере, защото не
му стиска. аз съм точно толкова причина за
болката си, колкото са си и останалите.
аз забравям, заебавам, оставам неразбран и
не разбирам, защото не ми се занимава постоянно.
и се опитвам да се усмиря. но това не ме прави по-добър
от други, които не се опитват, които не си вдигат
пръста да се вземат в ръце и да спрат да сеят
човешката си чума наоколо.
получи се мелодраматично. почнах добре, но нататък
осрах нещата. няма значение – просто исках да го
кажа.. да кажа, че една част в мен постоянно се чувства
зле и ако не го видиш, то е защото се опитвам да я
изкореня. да стана още по-зъл и да се вазъртя още
по-бързо около себе си, докато всеки, хванал се за мен,
изпадне с вик и накрая от мен остане само въртящ се
по инерция доволен наемател.